От всички журналистически жанрове, най-пристрастна оставам към интервюто. Наблюдавам многообразие от практики на общуване –
от разговори с качествена информационна плътност през шоу раздумки и бъбрене по повърхността до сложни сюжети с обърнати роли, в които водещият държи да блести с непременна компетентност и за сметка на госта си…
или обратно – поклаща главица, вдишва шумно и безпомощно редува гласните.
Харесвам първите. Свързвам ги с пълноценно преживяно време.
От опит знам, че понякога интервютата просто се случват.
Друг път имат нужда от предразполагаща среда на невербалност, в която думите да поискат да се разстелят като килим от уютно безвремие.
Или започват, след като улучат амалгамата от уважение + ниво на експертиза – това дава спокойствие на интервюирания, че ще бъде разбран и оценен.
1. Голяма грешка е да говорим с някого само през темите на неговата познатост. Защото понякога това, което се случва извън прожекторите, може да е далеч по-важно и интересно. Съвсем като в живия живот.
2. Питаме, докато получим информация. Най-прекият път е да повторим въпроса. И пак. И пак. Не, няма да изглеждаме глупави.
3. Интервюиращият е майстор, ако говори малко, пита точно и успява да вдъхнови събеседника да говори благодатно.
Интервюиращият води разговора, определя посоката, има цел и е достатъчно гъвкав да „прежали“ едни набелязани теми за сметка на неочаквани възможности.
Разговорът е възможност. И за двете страни.
Обичайно занимание за мен е да работя от обувките на събеседник. Така помагам на клиентите си
да превъзмогват напрежението,
да чуват,
да мислят и
да бъдат в ефир каквото те пожелаят, а не каквото им се наложи.
Да бъде светлина в душите, за да има светлина и в думите!
